Ушу и будизмът

Филмът „Ип Ман“ и неговите продължения донесоха известност на стила Винг Чун. Аз самият изпитвам влечение към бойните изкуства и ми беше интересно да гледам тези филми. Тренирах в младостта си и си спомням, че по онова време бях разучил внимателно живота на Ип Ман. По тази причина бих искал да споделя някои мои размисли с вас.

• 1. Филмът не отговаря на реалността, нека не тъжим много за влюбените!

Нека първо кажа, че някои сцени от филма нямат нищо общо с реалните факти. През 1949 г. е основана Китайската народна република. С други думи тогава на власт идват комунистите, а привържениците на Куоминтан, националистическата партия, управлявала страната след създаването на Република Китай, са принудени да бягат в Тайван. Ип Ман, който е полковник от армията на Република Китай и шпионин, има пълното основание да се страхува за живота си след установяването на новата власт. По тази причина той напуска континентален Китай и бяга в Хонконг с голямата си дъщеря. По онова време той е вече на 50 години. Впрочем трябва да е бил доста добър шпионин, защото никой от семейството му дори не подозира за тази му дейност. След пристигането си в Хонконг той сменя името си и започва да се нарича Йе И (葉溢). Разбира се, остава във връзка със семейството си и има помага да дойдат в Хонконг. След кратък престой, през който си уреждат документите за пребиваване, членовете на семейството му се връщат обратно в континентален Китай и той остава съвсем сам. За съжаление през януари 1951 г. границата между Китай и Хонконг е затворена и Ип Ман никога не успява да види жена си отново. Затова и сцените във филмите, където виждаме Ип Ман с жена му, не отговарят на реалността. Впрочем той си намира любовница в Хонконг – една певица – и дори има дете от нея. Ако сцената във филма, която показва връзката между Ип Ман и жена му, ви е трогнала, ви предлагам да не плачете твърде много, тъй като става дума за измислица. Не тъгувайте дълго!

Впрочем във филма „Ип Ман 3“ в един момент показват схватка с пеперудени ножове и аз съм наистина разочарован от този двубой. Първо, използваните ножове са сякаш излезли от магазинче за туристически сувенири, защото върху тях няма гравюрите и печатите, характерни за ножовете с добро качество. Второ, двамата противници определено не използват техники на Винг Чун. Бих казал, че изпълнението им подозрително прилича на Северен Шаолин! И най-вече, двубоят уж е предизвикан от желанието на двамата да определят кой от тях е истински практикуващ на Винг Чун. В действителност, понеже и двамата идват от една и съща школа, те никога не биха се усъмнили в автентичността на изкуството си, тъй като подобно нещо би било равносилно на това да се усъмнят в собствения си учител и да го обидят, което естествено е немислимо за практикуващите китайски бойни изкуства.

• 2. Историята на Винг Чун

Историята на Винг Чун започва в началото на династията Цин. По онова време в манастира на Южен Шаолин имало една монахиня на име Ън Муй (五枚師太), която била експерт в стила на белия жерав. Тя била една от „петте старейшини“, т.е. петте най-добри майстори на Южен Шаолин. Друг член на тази елитна група бил нейният събрат Джий Син Сим Сий (至善禪師). Той имал ученик на име Фонг Сай-юк (方世玉), който бил прочут със своята неуязвимост. Фонг Сай-юк се бил упражнявал от съвсем невръстна възраст на изкуството на желязната ризница и причинил големи неприятности на манджурските завоеватели. Тъй като те така и не успявали да се отърват от него, решили да се обърнат към въпросната монахиня. Като я манипулирали с лъжите си за въображаемите злодеяния на Фонг Сай-юк, я накарали да го предизвика на двубой и да го убие. По-късно тя си дала сметка за ужасната си грешка и се оттеглила в планината. Изпитвала такъв срам, че не искала да се бие повече, нито да практикува ушу. И все пак един ден се натъкнала случайно на бандити, които били нападнали девойка на име Им Винг-чун (嚴詠春), и тогава се намесила и я спасила. След това я обучила на стила на белия жерав, но я предупредила никога да не споменава нейното име или името на стила. В противен случай девойката рискувала да има големи неприятности, защото другите бойци на Шаолин все още искали да отмъстят за събрата си, убит от Ън Муй. Това е и причината тя да нарече стила си Винг Чун. Първият ученик на Им Винг-чун бил собственият ѝ съпруг и стилът дълго време се предавал само в рамките на семейството. Преди Ип Ман стилът Винг Чун се срещал доста рядко. Той обаче започнал да го преподава открито, като измежду различните причини е и тази, че след цялото изминало време практикуващите Южен Шаолин вече не търсели отмъщение.

• 3.  Боят е подобен на будистката практика

Всички, които някога са участвали в схватки, са наясно, че най-важното е да успеем да ударим или повалим противника и силата играе важна роля. С други думи, те знаят, че скоковете във въздуха и различните акробатики, които гледаме във филмите, не служат за абсолютно нищо в реалността. Най-важното е да успеем да нанесем удар в подходящия момент.

По същия начин за практикуващия будизма най-важното е да успее да приложи учението на Буда във всекидневния си живот. Няма особено значение какъв е размерът на статуята на Буда, която имате вкъщи, дали сте научили наизуст някоя благозвучна сутра или дарявате пари на манастирите: всичко това няма да ви послужи за нищо, ако не успявате да следвате учението във всяко нещо, което правите. Практиката на будизма е като двубоите. Подготовката за един двубой изисква много тренировки, едни и същи движения се повтарят многократно до момента, в който вече сте способни да ги изпълнявате автоматично в нужния момент. Това е като карането на колело: щом веднъж сте се научили, вече никога няма да забравите как се прави. Ако например някой получи амнезия и дори не помни името си, все пак ще е способен да кара колело, ако преди това се е бил научил. Причината е, че тренировките не влияят на мисловното съзнание, а на манас, нашето его. Практиката в будизма преследва същата цел: да тренира и променя манас. Когато се сблъскаме с трудности, ние трябва да успеем запазим концентрация, за да се справим с трудната ситуация, и точно тази концентрация трябва да използваме, за да убедим нашето его да промени поведението си. В противен случай манас без съмнение ще се опита да избяга от проблемите и няма да успеем да коригираме лошите си навици. Рискуваме да станем претенциозни и винаги да прехвърляме вината на другите, вместо да се постараем да се справим със собствените ни трудности. Тази концентрация е много важна, но след смъртта ни ще запазим навиците, които сме придобили през живота си, и ще ги срещнем отново в следващия си живот. По тази причина, ако можем да променим лошите си навици сега, не бива да се колебаем. В противен случай никога няма да се просветлим. Следователно е много важно да поздравяваме Буда и да практикуваме помненето на Буда, за да подобрим концентрацията си.

Будизмът не е просто красиви думи, церемонии или хубави манастири, както бойните изкуства не са красиви хореографски танци. И двете споделят един и същи смисъл и дух. Това са размишленията, които исках да споделя с вас.

АМИТОФО!