Въпрос: Необходимо ли е за практиката на будизма да премахнем всички видове желания?

Отговор: АМИТОФО, скъпи бодхисатви и зрители!

Благодаря, че се интересувате от нашето предаване относно практиката на трите колесници на Бодхи!

Благодаря ви, че се интересувате от будизма! 

Днес ще отговорим на въпроса дали човек трябва да премахне желанията си, за да практикува будизма. Нарочно избрахме да отговорим на този въпрос, тъй като хората често имат много негативна представа за будизма. Мнозина си въобразяват, че желанията са препятствия, които трябва да отстраним, за да напредваме в практиката. Широко разпространено е и мнението, че будистите избягват отговорностите на живота в обществото, като стават монаси.

Днес ще използваме случая, за да обясним какво разбираме под „будистка практика“. Първо, ще видим, че ако следваме пътя на освобождението, разбира се, е необходимо, да изчистим живота си от всички грижи, които го натоварват. Много от тези проблеми се пораждат от нашата алчност. Някои религии говорят за тази алчност като за основния източник на нашите страдания. Монотеистичните религии като протестантството или католицизма изискват от хората да не преследват материалните богатства, а вместо тях да се стремят към небесните съкровища. Следователно те изискват откъсване от материалните обекти, което е необходимо, за да се намерят сили за търсенето на съкровищата на небето и за следването на божествените заповеди. Така функционират монотеистичните религии.

На Изток индуизмът има същия подход, що се касае до желанията: индуистите представят реалността като илюзия („мая“) и насърчават хората, да не се привързват към нея и да живеят с малко желания, за да успеят да се слеят с бог Брахма... Това може често да се чуе при индуистите.

При китайците даоистката философия препоръчва да имаме малко желания и да се задоволяваме с малко неща. Лао Дзъ казва, че очите на онзи, който търси физическите усещания като цветовете, звуците или миризмите и който се привързва към тях, спират да възприемат нещата ясно, ушите му вече не чуват звуците такива каквито са... Това се случва, тъй като ние сме твърде привързани към нашите сетивни органи. Ако не умеем да живеем с малко желания, това означава, че не умеем да се владеем. Следователно животът ни се превръща в ад. Ето защо даоистите изискват от хората да водят съществувание с малко желания.

Излиза, че много религии ни учат, че трябва да се премахнат желанията или поне да се намали броят им. От будистка гледна точка, ако вземем предвид основните постулати, ще забележим, че практикуващите трябва да имат малко желания. Будизмът помага на хората да преодоляват препятствията и трудностите, с които се сблъскват през живота си. В тази връзка е много важно да се научим да контролираме алчността си. В сутрите често има пасажи, в които Буда поздравява практикуващите, избавили се от твърде тежкото бреме на желанията. В Самютагама („Saṃyuttāgama“) сутра Пробудения поздравява Махакашяпа, защото в неговото сърцето има малко желания и никой не практикува така разумно и себеотдадено. Почитаемият Сарипутра също е поздравен, тъй като има много малко желания и мъдро поддържа обетите. Всичко това ни показва, че едно сърце, в което почти няма желания, е по-способно да преодолее житейските трудности.

В будизма онзи, който е поел по пътя на освобождението, е стигнал много по-далеч от хората, които само се опитват да имат малко желания. Наистина ако малкото желания са полезни, за да преодолеем някои препятствия, то това е крайно недостатъчно за онзи, който иска да излезе от цикъла на живота и смъртта в трите свята - цикъл, неразривно свързан с шестте пътя на прераждане, които определят вселената и са нейното истинско лице. С други думи да имаме малко желания е недостатъчно за излизане от трите свята и съответно за постигане на освобождението. В Агама сутра става дума за пълното премахване на желанията. Вероятно ще си помислите, че будизмът изисква точно такова пълно освобождаване от всяка форма на желание. Но наистина ли става дума за това?

В будизма е възможно човек да стане монах или да практикува вкъщи. Някои будистки общности претендират, че единствено монашеският живот позволява да се практикува. Миряните могат да принасят в дар материални блага на монасите, но будистката практика си остава недостъпна за тях. Подобна идея обаче противоречи на будизма. Още по времето на Буда Шакямуни е имало многобройни хора, които са практикували, без да напускат света и да се оттеглят в манастир. Следователно е съвършено погрешно да се смята, че не е възможно да се практикува, ако живеем сред хората. И двете практики - и монашеската и онази сред хората, са напълно легитимни, като всяка има своите предимства и недостатъци. Ако изберем монашеския живот, ще заприличаме на монасите, които обикновено срещаме. Ще си избръснем главата, ще носим монашески дрехи, ще живеем в манастир и ще спазваме обетите на шраваките. Сами си представете какъв ще бъде този живот. Ако сме монаси, то няма да имаме право да се влюбваме и да се женим. Ще се откажем от живота в обществото и от всякакви професионални амбиции, тъй като с произнасянето на монашеските си обети, ние оставяме всички тези стремежи, споделяни от обикновените хора. Един монах наистина живее само за да практикува, така че вече не се интересува от широко разпространените желания.

И все пак има и друг начин да се практикува - възможно е да се практикува вкъщи, като се живее като всички останали. Следователно можем да имаме деца. А смятате ли, че бихме могли да са ангажираме сериозно с дадена професия и да градим кариера? Да, разбира се! Често тези практикуващи са изключително сериозни в работата си. Те не се опитват да се отдалечат от желанието, а внимават житейските трудности и пречки да не ги отклонят от практиката. Следователно тяхната цел не е да премахнат на всяка цена желанията си. В същото време има хора, които жадуват за слава и власт и са готови да пожертват всичко в името на амбициите си.

Следователно е необходимо да проявяваме мъдрост и да управляваме разумно желанията ни. Всъщност целта ни е безкрайно по-велика от подобни болни амбиции. Ние сме поели по пътя на бодхисатвите сред чувстващите същества. Това означава, че във всеки следващ живот желаем да се намираме до тях и сред тях. По този начин от една страна се упражняваме да бъдем щедри към другите, но тази практика на щедростта в крайна сметка е насочена към самите нас и, понеже сме центрирани върху крайната си цел, не изгубваме себе си. Ние не се изолираме от света и от всичко, което ни заобикаля. Бодхисатвите, които водят светски живот, работят много в полза на другите, но известността и славата не фигурират по никакъв начин сред техните мотиви.

А що се отнася до любовните връзки? Един упасака[1] е наясно с проблемите, които възникват при живота в обществото и когато се сблъска с трудност при общуването с партньора си, той се опитва да го разреши. Това обаче не е причина той да избягва любовните връзки, които по никакъв начин не нарушават практиката му. Достатъчно е да има ясни и точни идеи и принципи.

Освен това един упасака може да има деца и да изпълнява отлично дълга си към тях. Предвид на това, че е избрал да води светски живот, един упасака трябва да разбира смисъла и причината за своята практика. По-специално, трябва да му бъде съвсем ясно как да не изгуби себе си в един свят, изпълнен с изкушения. Това е от изключителна важност! Това не са просто думи! Ако за някой това са само красиви слова, то той ще изгуби себе си много бързо, като се отдаде на този свят.

Много е важно да притежавате правилно познание за будисткото учение. Ако сте наясно с учението на Буда и го разбирате правилно, то ще ви е доста трудно да се изгубите. Освен това, ако един упасака постигне просветлението, то той получава по този начин една огромна помощ.

Монашеският живот е без съмнение благоприятен за практикуване на пътя на освобождението. Един упасака обаче ежедневно е натоварен с много задължения, които може и да не са му особено приятни. Често може да попадне в неприятни ситуации. Ако обаче е просветлен, няма да се засегне, че нещата не се случват както би желал, тъй като ще знае как се проявява неговото истинско аз, независимо какви са обстоятелства. Нито ситуациите, нито желанията представляват вече и най-малкото препятствие за него, защото знае, че винаги може да се опре на истинското си аз. Такъв практикуващ няма нужда да премахва желанията си - по-специално желанието да се просветли може много да му помогне.

Възползвам се от този случай, за да припомня, че съществуват два пътя: пътят на бодхисатвите и пътят на освобождението, като за последния монашеският живот е по-подходящ. Ако не сте монах, пътят на освобождението става по-труден за следване.

Ако обаче всички станем монаси, ще възникнат сериозни обществени проблеми: вече няма да има семейства, няма да има земеделци, търговци, учени, промишленост и самото човечество ще изчезне постепенно. Наистина известен брой будистки общности участват активно в обществения живот, но те са малобройни, ако ги сравним с цялото население. Ако всички станат монаси, самият будизъм ще изчезне. В крайна сметка монасите се стремят към четвъртия плод на архат с цел след това да влязат в нирвана без остатък. Ако обаче всички станат архати и после влязат в нирвана без остатък, няма да има никой, който да практикува будизма и ще настъпи неговият край. Следователно практикуващите, които наистина поддържат и опазват будизма в света, са упасаките, тъй като те участват в обществото. Упасаките, при условие че са просветлени, няма никога да се отдалечат от самите себе си и ще могат да разпространят словото на Буда в целия свят. Именно по този начин практикуващият будизма може най-добре да помогне на съществата.

Освен това пътят на бодхисатвите е единственият царски път към постигане нивото на буда. Защо Буда е говорил първо за пътя на освобождението и едва след това за пътя на бодхисатвите? Всъщност, той не е искал учениците му да излязат от цикъла на прераждането, тъй като е знаел, че в този случай, те повече не биха имали никакъв контакт с чувстващите същества, тъй като биха били в нирвана без остатък. Буда е искал да покаже на учениците си, че пътят на освобождението не е труден. Например по пътя на освобождението практикуващият е способен да провери стъпка по стъпка духовния си напредък.

Когато практикуващият има доверие на словото на Буда, последният ще му предаде пътя на бодхи. Още нещо, което е важно: онзи, който поеме по пътя на освобождението може да преодолее много пречки. Ако тези пречки са слаби и практикуващият срещне добър духовен учител, той може бързо да постигне просветление. След като се просветли, той ще натрупа множество заслуги и без съмнение ще постигне конкретната мъдрост.

Практиката, водеща към просветлението, е от първостепенно значение в будизма. Всичко, което помага да се преодолеят житейските трудности, е второстепенно, независимо, че то също е много важно. Буда винаги първо говори за онова, което е второстепенно, а след това за онова, което е най-важно; той говори първо за пътя на освобождението и след това за пътя на бодхи.

В заключение, практиката на будизма изисква първо да имаме правилно познание за учението, след което ще ни е възможно да се справяме ефикасно с ежедневните трудности и проблеми. Да бъдем пък монаси е съвсем просто - достатъчно е да се следват монашеските правила. Но, за упасаките е безсмислено да се опитват да се отдалечат от желанието. Желая на всички упасаки да се просветлят и да живеят в този свят на привързаност в пълна свобода. Това е краят на нашата конференция. АМИТОФО!